Всяка раздяла
ни разрязва наполовина.
Твоята изчезва,
моята остава да оплаква липсата,
да търси пълнотата -
понякога в други,
но винаги чужди,
несъответстващи, така неудобни,
никак приобщаващи.
Половината е част от цялото.
А цялото съм аз.
Така че израствам, парче по парче,
изграждам се от себе си,
своя, пасваща до съвършенство,
тъжествуваща над самотата,
комфортна и пълна
с онази половина, която липсва.
До момента, в който не те припознае
като част от цялото,
но не те открие в наличност.
Отново раздялата
ни разрязва наполовина
и твоята изчезва.
Кога
ще ми бъде достатъчна
само моята?
© Надежда Тошкова Все права защищены