Наранявай ме и ще те обичам повече.
Мойта мазохистка същност
е свикнала да бъде изтезавана
от тебе толкова милиони пъти.

Да усеща бича на парфюма ти,
да вижда пламъка в очите ти,
да разглежда снимките разголени,
да се къса душата ми до лудост.

Ръцете ми с лъжи оплитай,
да не мога да отворя врата
и дори и да реша да си ида,
да ми се подвият колената.

На челото ми напиши: "Глупачка!",
в сърцето ми, че я обичаш.
Хвърли в краката ми душата смачкана
и ми кажи, че си отиваш.

Разкажи ми даже за любовните ви срещи,
натяквай ми, че е по-нежна от мен.
Че си я любил сладострастно и дълбоко,
че чувстваш, че не си влюбен в мен.

Венец от тръни на челото ми сложи,
ръцете ми пробий с раждясали пирони.
После ми извикай: "Не плачи!
Повече ще те боли, ако си отида скоро."

Докосни ме, както само нея си докосвал,
научи ме и аз да се любя така.
Помилвай лицето ми с листенца от рози,
приспи ме, както приспиваш нея в нощта.

И после се сети, че нея я няма.
Блъсни ме, за да се ударя във врата.
Тръшни прозореца от яд,
да ми се огънат отново колената.

Начертай лицето ми с боя,
за да не видиш коя съм.
И си представяй, че е онази жена,
грабни и давай да бягаме!

Отметни косата ми назад, постели ми,
за да си полегна.
После, ако искаш, от инат, пак ме удари
и кажи, че съм ти  непотребна.

Захапи устата ми с уста,
притисни сърцето ми с гърдите си!
Накарай ме да чувствам любовта,
дори и болката след нея да избирам.

Научи ме да съм твоята жена,
убий ме с истини, залей ме с лава.
Пробвай да ме искаш на мига
и ако не стане - да си идеш позволявам.

Ако след всияки мои страдания,
след нежното любене с мен,
че съм ти нужна не успееш да ми кажеш,
то ти, значи, просто лъжеш.

Защото знам, че бях жена,
каквато си мечтал, но не си имал.
Това, което уж ти дава тя,
го погълнах и не можеш да го вземеш.

Защото знам - след толкова любов,
в сърцето ти аз вечно ще живея.
Измъчвай ме щом искаш, аз пък, с благослов,
чудната любовна песен ще ти пея.