Наведох глава и заплаках.
Плаках за теб...
Отчаяно като вълк виех и лазех без сила.
И се молех нещо в мен да спре, да си отида...
Молех Господ да ме прибере...
Такава болка... Чудех се дали ще оцелея...
Затварях, отварях очи...
и на тъмно и на светло стоях,
а там все ме чакаха двете зелени очи...
Протягах ръка с надежда да докосна лицето...
И я прибирах недокоснала, празна, без сила...
Ще се боря за тебе отново...
Но половин човек има ли сила да се бори?
Видях душата си, усетих кога и тя си отиде...
А сърце аз отдавна си нямам, то цялото твое е...
Нямаше ме... да, когато бях ти нужна.
Но сега съм тук.
Такава... Истинска...
Сега съм тук, но съм сама...
Минахме и двамата през ада,
за да сме сега далеч един от друг...
Мога ли да позволя това?
Но ме боли и нямам сила
да събирам парченцата от това, което бях.
Бях, да. Защото, когато ти си отиде,
отне това, което бях...
Отне ми цял един живот.
И няма начин как просто...
ей така да те забравя...
Не съм способна
и не съм готова за живота си без теб.
Да продължа напред ли?
Не мога и не искам.
Нямам желание дори сълзите да изтрия.
И неусетно нощта се е превърнала във ден...
Страшен, черен ден...
Дано да е последен!
И се замолих на някого да ме вземе,
да се свърши вече.
Да спре да боли.
И тогава до мен спря непозната жена.
Тя каза ми: “Избърши си сълзите.
Човек се учи и с болка да живее.”
Само дето аз от днес не съм човек
и нямам живот, за да живея.
Живот беше той, а сега го няма.
Просто така...
С няколко думи си тръгна,
а аз без думи заплаках там, до стената...
© Александрина Все права защищены