*На най-жълтото Злато на света...

Докато ходя, уморена, замечтала се,

привиждат ми се сенки с твоя лик.

Поглеждам черната половина на луната –

и тя напукана е, но оттук не ù личи.

И в нея виждам даже твоя образ.

От мен май светлината се е скрила...

Но не мечтая си отново да се появи,

защото тя безмълвна ме отмина.

На пясъка съм вече заприличала.

Твърда съм, но се разтичам в твоите ръце.

Как тук се озовах, така и не усетих,

просто заобичаха се моето и твоето сърце.

Пред теб когато съм, съм разгадана.

Само ти като надникнеш светло е у мен...

Заради тъмното прогоних същността си,

а сега и смисълът напуска ме, сломен.

Аз бях отлъчена от истината на света,

самотница с протегнати ръце,

сега измръзнало от необичане дете съм,

в светлината на настъпващия ден.

Ходейки едва, в мечтите си унесена,

в свистенето на вятъра, аз чух гласа ти.

Потрепвайки, безмълвна и самотна,

затворих през сълзи очи... и там бе ти.