Безмилостно ме гледаш в очите
и отваряш пропаст между нас,
огромна тежест в гърдите
поражда грубият ти глас!

Защо въобще не ме разбираш?
Аз не мога да се променя!
Чувствителност,наивност как да скриеш?
Трябва цялата си същност да сменя!

Не мога!А дали си заслужават
отчаяните опити да бъда друг човек?
Нали това,което притежават
хората,ги разделя векове наред.

Говориш,без да осъзнаваш
какво на мен причинява ми това,
винаги,за всичко поучаваш,
нареждаш мъдро своите слова.

Не понасяш детската ми същност,
емоционалния ми поглед към света,
задушавам те и искаш въздух,
така за теб убивам любовта!

„Капризи” – казваш,проявявам,
но нали все пак съм аз жена?
Тук,сега ти заявявам:
„Дори с теб,аз чувствам се сама!”

Не мога да се боря с гордостта ти,
не мога да навеждам все глава,
признай накрая любовта си,
недей да се страхуваш от това!