Не искам да вярвам, че самотата е обзела душата ми!
С тихи стъпки бягам, все едно като попарена.
Ти не си в живота ми, но сърцето как те иска…
Дъхът ми сякаш секва, въргалям се във нищото!
Прощавам ти и те освобождавам от всякаква вина!
Не мога да обичам и да мразя едновременно сега.
Самотно е, студено е, не знаеш какъв е мрак,
Вземи ме, нарани ме, но отсъстваш ли аз ще умра!
Време ли, за какво ми е сега?
Да не би да връща дните, хората, любовта?