Потънала във самота,
като тъмна сянка бродя,
търся теб и любовта,
но те няма, обич моя.
Далече си от мен сега,
сърцето ми горчиво плаче,
погледът ми пълен е с тъга –
не съм човек, а призрак вече.
Без теб светът е сив и мрачен
и всеки миг е вечност цяла,
но копнея за деня уречен –
за края на една раздяла.
Ала бавно времето минава,
от мъката се аз погубвам,
душата силен стон надава,
но безмълвна пак оставам.
Една частица в мен умира,
не знам как да продължа...
Скръбта измъчва ме, не спира,
проронвам безпомощна сълза.
С болка дните аз броя
и чакам щастието кратко,
сякаш вече не живея,
а просто съществувам жалко...
© Мартина Все права защищены
Е и без мъка няма как да минем!
Привет!