Martillius (Мартин Аргиров)
24 97
13 авг. 2007 г., 21:22

Не спирай 

  Поэзия » Гражданская
1433 0 5
 

Не спирай


От някъде дочувам глас трепти,

обръщам се, поглеждам отстрани.

И виждам някъде в сумрака сянка черна,

приближаваща отворена душа ранена.

 

- Ти кой си, аз не знам, но моля помогни ми,

прободено, сърцето ми кърви, не спира.

Не спира и мечтае за любов неизживяна,

за нея моля се - душа с печал обляна.

 

Роден да бях аз нейде там в съня си

и там щастлив аз щях да си живея.

Мечтая в адски огън да горя на клада,

отколкото за миг живот без капка сладост.

 

- Недей, недей така не говори,

планината на живота да качиш,

е щастие голямо на успех, победа,

а щастието вик и радост за човека.

 

Защо си толкова натъжен, друже мил,

кръвта не спира да тече, аз виждам?

Недей мисли и чувствата убий,

защото тъй не ще да продължиш.


- Бях млад, с перчем загладен, румено лице,

сако и риза, панталон изгладен -  пременен.

За нас копнеех аз, за вечен свят мечтан,

за нас усмивки хиляди желаеха ни щастие голямо.

 

Облечена във бяло - най-красивата жена,

воал покриваше очите - пламъчета жарки.

Денят за двама бе, началото и края.

На нашата любов - мечта неосъществена.

 

Тя тичаше към мен с ръце протегнати. Ела!

Към нея устремен да я прегърна, втурнах се напред.

И сякаш времето се спря, гръм и писък, жал,

Кола премина бясно, през пътя прелетя.

 

Тя свлече се, ударена, без дъх, в несвяст,

сиренен вой, носилка и престилка бяла.

А сълзите не спираха, като пантера аз ревях,

къде отиде ти, защо обрече ме във самота?

 

Защо напусна ме, любима моя,

защо отиде си завинаги от мен?

Живот ли е това без теб сега,

да бях аз този, който да изчезне.

 

Защо не взе мен вместо нея, Господи,

бих искал мен да отнесе смъртта,

Любимата ми моля не отнемай,

не ме наказвай с този земен ад.

 

Без нея смисъл няма, моя път разбит е,

без нея не, не искам да съм тук сега.

Разбито е сърцето ми, о, моля те, вземи ме,

кърви, кърви за нея то, не спира.

 

- Ти бродиш сам, сега сред нас - разбирам,

излишни са словата ми дори в момента черен.

Ти просто спомена не можеш да изтриеш,

за времето прекрасно, приказно със нея.

 

Та ти си още млад, а тъй навъсен,

недей поглежда ти назад, недей се връща,

по-светло е и топли твоето сърце,

надеждата и вярата даряват ни криле.


Аз мога само да ти кажа - не мрази се,

не мрази живота сиво черен пуст.

Погледни напред, продължи и преглътни го,

живей, не спирай и за щастие бори се.




Мартин

13.08.2007

© Мартин Аргиров Все права защищены

Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Благодаря ви отново за коментарите, малко късно вече, но вниквам в тях по-задълбочено. Това не е истина за радост, просто плод на моята фантазия, понякога съм тъжен и това ми харесва, сякаш иска мда избягам там далеч в страната на душите.
  • Хубаво пишеш, Марти, очарова и мен.
  • Много ме трогна.Възхищавам ти се, че можеш така
    изливащо добре болката да опишеш, дано не е истина.
    Поздрав!!!
  • За сетен път се възхищавам на това как редиш думите, като че ли без всякакво усилие...Страхотен стих - толкова дълбок и силен, но за съжаление тъжен и действителен...! Аз също съм преживяла нещо подобно, с тази разлика, че мен ме блъсна кола и по чудо съм жива!!!
    Много ми хареса края:"Погледни напред, продължи и преглътни го,
    живей, не спирай и за щастие бори се."
    Само така! Смело напред!!!

  • Не мога да намеря точните думи, но много тъжно...
    А стиха ти е изказан по невероятен начин!Чудесен!
Предложения
: ??:??