Не те проклинам, яд в мене няма.
За първи път тъй истински тъжа.
Болката е толкова голяма,
но с грозни думи няма да те нарека.

Та аз в сърцето си те нося,
как мога да те прокълна?
Раняваш ме и сякъш стъпвам боса
по ледено-болезнената ти душа.

Безразличен си. Това разбрах отдавна,
но някак трудно ми е да го понеса.
Не те кълна, аз просто кротко плача
и кръв оставям върху пепеплта.

Да, толкоз мъчно ми е, вярвай!
Кръв тече от моите очи.
И от сърцето ми започнала да капе,
кръвта гори нозете ми.

Но те загубих... или просто не те имах.
Сега тъга обвива моята душа.
Отиде си и сякаш ме зазида
сред четири стени, в самота.

И казват ми, че ще те забрвя.
Аз също знам, че е така.
Но в момента вяра в мене няма,
мъчно ми е, че оставаш ням.

Поне да беше казал: "Край! Дотука!"
В лицето ми да бе го изкрещял!
Надеждата да погребеш с тези думи,
за да не стои в мене като въглен неизтлял.

А ти мълчиш и продължаваш
да жигосваш моята душа.
Кажи ми и да те оставя,
за да не обвинявам после мене за това.

Аз бях иконата в живота ти преди,
аз бях по-важна и от важните.
Но  днес за тебе вече всичко се смени,
но ми го кажи, за да го повярвам.

Защото тя, душата, го усеща
и силно страда от това,
но докато не чуя с ушите си, аз няма да го разбера.

Ще се залъгвам до животно,
че ти ме искаш, че съм само аз!
Спри агонията ми! Жестоко е.
Кажи ми сбогом и да тръгна първа аз!