Решавам, че ще се самоубия във неделя.

Но не съм решила още как:

дали да си прережа някоя вена

или да се отровя с хап.

Или пък може би да се удавя,

да се обеся в парка на дърво?

Сега да видя дата в календара –

коя неделя точно да е тя.

Да пиша ли писмо прощално?

Че то остана ли какво да завещая?

Да се заколя ли или да се запаля?

Пресмятайки го – все е тая.

Е, сбогом...

Да стегна ли багаж за оня свят –

два чифта гащи и чорапите със шарения цвят?

Торба? Къде ли я прибрах последно?

Разхвърлян до безумие живот живях.

Намерих я сега. А тази блуза?

Е,спомен е. Без нея как!

Натъпквам я при други блузи.

Торбата скъса се, ще взема сак.

Събирай, цял живот пренасяй,

а после пък опитай се да подредиш.

С годините по малко свиква се,

досадно е да се обезвериш!

Израстваш ли като човек сред хора

или поникваш някъде от спора?

Все чудиш се: „ Къде?”, „ Кога?”,

решаваш – „Може би сега.”

Но късно е... Сега не съществува,

щом обърнеш се назад.

Съдбата не е като стара струна –

да я смениш,когато след свирня я скъсаш пак.

Задръж!Нали от парапет ще скачам...

Недей,съседът страда от сърце,

жена му луда е от няколко години,

сестра ѝ чака пък дете.

Все с някой нужно е да се съобразяваш!

Въже сега да търся ли или заострен прът?

Боли ме кръста да се качвам до тавана,

а и по стълбите е дълъг път.

Дали пък в чекмеджето няма някоя връв..

Ей, ключовете на хазяите да върна,

че се сетих – не понасят кръв.

Да не забравя кредита да си покрия,

но нека наема да бъде пръв.

Дали фризирана за оня свят да тръгна

или да сложа малко фон дьо тен?

Бе, кой те гледа как изглеждаш!

Ще те оплакват някъде около ден.

Пари,цигари,телефон,

а снимки някакви дали да взема?

Е,хайде де,нали така остава –

да се гърмя и вече да приключвам с мен.

Пари!Пари да не забравя да оставя

за приятелката за рождения ѝ ден!

Тя милата ще плаче много...

Ами, не мога пък на всичките да угодя.

Ако наточа ножа за филе отново,

в сърцето също мога да се пробода.

А ако спра да дишам

и с възглавница се задуша?

Не мога някак си сама да я натискам,

а въздуха минута мога да го задържа.

Да пия ли едно кафе за мое здраве?

Да пална ли последен фас?

Все утре, други ден, отлагай...

Лесничко ви е на вас.

Все нещо ще се появи:

ангажимент, любовна среща,

боклука да изхвърля,

някой да посрещна.

То нима така се слага край –

от днес за утре?!

Погледнато хипотетично си е цял проект.

Но, хайде, да си кажем честно –

Че отлагането е на мързела аспект!