Вън дъждецът тихо завалява,
а звукът се носи като тъжна песен.
Облаците стари спомени навяват
за една отдавна минала самотна есен.

На вратата се почуква тихо.
Кой ли се е сетил пък сега за мен?
Бързам и отварям твърде любопитна.
Лъхва ме в лицето въздухът студен...

Сякаш някой бързо е избягал,
тичайки по прашни стъпала...
Но за мене мъничка награда е оставил:
някакво забравено на прага ми писмо.

Пликът бял изпипан ми се струва.
Странно. Не е мокър. А дъждът вали.
Дали пък е реално? Може да сънувам.
Та кой писма изпраща в тези дни?

Взимам го. На него пише мойто име.
(Въздъхвам) Не е забравено писмо!
Този странен жест веднага заплени ме,
но се чудя от кого ли е и за какво.

Бързичко пликът закъсвам със ръце,
а отвътре има малко листче,
сгънато във форма на сърце,
на което пише: Прочети ме!

Странно дишането ми се учести
и хартийката пред себе си отворих.
Думи... подир думи. И сълзи.
Листчето смачках, а след мен вратата се затвори.