Недописана поема за днешното време

 

Защо седиш навел глава,

ти вече не пасеш трева.

Сега живееш в друго време

съвременнико. Стига дрема!

 

Да можеше да се погледнеш,

И да се видиш как изглеждаш,

ти щеше да се отвратиш,

да се засрамиш, не да спиш.

 

И днес не щеше да се вайкаш, 

 

да псуваш другите на майка,

че на това си дередже

без грош и с дръпнато чердже.

 

Да беше крал, да беше крал

днес нямаше да газиш кал.

А щеше да си в черен джип

на преуспял в живота тип.

 

А щеше днес да си богат.

Или най-малко депутат –

избранник и слуга народен,

повярвал че е благороден.

Да беше крал, а ти не си.

Скуби тогава днес коси.

Прави золуми. Пий. Повръщай.

Заемай! Заеми не връщай.

Макар и да не си на кяр,

крепи те чуждия зарар.

Доволен си. Съседът беден

е пак след теб. Не си последен.

 

Ако приел си тоя ред

купи си тайно пистолет.

Сложи патрона във цевта,

налапай дулото с уста.

 

Усетиш ли вкуса метален

си още жив. Демек витален.

Не дърпай спусъка, недей!

Нов шанс пред тебе ще изгрей.

 

Светът е пълен с будали –

глава глупака не боли.

Не дърпай на лъва куйрука –

все пак е лъв, а ти си куку.

 

Все пак това е наивизъм.

Я погледни със оптимизъм.

Не може брате да си пръв –

от помияр не става лъв.

 

Стегни се! Навири опашка!

Иди при някоя фарашка.

Тя егото ти ще оправи.

И то преди да си забравил,

че търсиш ли теле под вола

ще осъзнаеш, че в неволя  

изпадаш в стрес, а не в нирвана.

Като удавник сламка хванал

ти днес се мъчиш да изплуваш.

Борбата за живот си струва.

И битките ти те оформят,

в почти завършен тип - негодник.

 

Завършен, но несъвършен.

С мечта да стане бизнесмен.

Готов да жертва мило, драго

за бъдеще далеч по-благо

от днешния ти тежък хал.

 

Ти вече си се постарал.

Подредил си приоритети

по свой тертип, не по съвети.

И се нахъсваш за двубой.

Един ще победи, но кой?

Естествено, ще бъдеш ти.

Противникът ще е убит.

Или най-малко – надхитрен.

 

Ти имаш опит, носиш ген.

Научил си и две, и двеста

готов отново да се тестваш.

И сигурен, че вече знаеш

с кого и за какво играеш.  

 

Естествено, не ще крадеш.

Ти просто ще си вземаш кеш

под формата на хонорари,

комисионни от пазари...

 

Сдобил се със пари и власт,

от ново общество си част.

За другите не те е еня.

Какво пък. Нека да си дремят.

 

Нима си им виновен ти?

Орлите не ядат мухи.

Те затова са нависоко,

да гледат на света широко.

 

И ти ще си един от тях.

Да нямаш жал. Да нямаш страх.

И да си винаги отгоре

приел успеха априори.

. .....................................

– Ей, нашият, що щеш ти тука?

Я гледай как се е насмукал.

Хем спи, хем лиги му текат.

Сънува нещо тая гад.

 

Аз кой ли съм? Не се отваряй.

Оттук веднага се разкарай.

Тъй органите на властта

прекъсват на съня страстта.

.............................................  

 

И ти си пак непроменен.

И ти си същия кретен

приседнал там, на припек в парка.

Уж да се стоплиш, уж замалко.

 

А то да вземеш да заспиш.

Да се превърнеш във афиш

на безпризорна, лоша слава.

Петно за нашата държава.

 

И срам за българската нация

във период на демокрация.

Засрамен тръгваш си към къщи.

От фронта все едно се връщаш.

И чудиш се какво ли става

та тоя свят се изоглави.

 

Едно затопляне световно,

едва ли тука е виновно.

Лъжа е, че виновни няма.

Че днес животът е измама.

 

Щом цял народ върви и спи –

не си виновен само ти.

Макар, че всички ти вменяват,

че сам си определяш халът.

 

Че сам управници избираш,

подкрепяш или протестираш.

Разбра ли вече? Ти си сам.

Ти за държавата си срам.

 

Живееш както заслужаваш.

Купуваш се. И се продаваш.

И няма кой да ти е крив,

че съществуваш полужив.

 

Че за почуда оцеляваш,

че вземаш малко, много даваш.

И че живееш в битпазар,

с едничка цел – да си на кяр.

 

А то пък кяр – да ти е кеф.

Пестиш стотинки – харчиш лев.

Самозалъгваш се, че си

заслужил за едно мерси.

 

Но вътрешно си недоволен,

не искаш вече да си скромен.

Че скромността краси човека,

но тя не пълни портмонето

и днес те смятат за абдал,

щом безучастен си стоял.

 

Докато бил си благ и хрисим,

парично станал си зависим

и днес си плащаш за това,

че не със друго, а с глава

стени отново ще разбиваш

без вяра и без перспектива.

 

Такива днес са времената,

че само на една заплата

останеш ли си вече просяк.

Гризе те мисълта защо сме

най-бедния народ в Европа.

Дъската ли ни нещо хлопа.

 

Дали пък чипа ни смениха

та станахме смирени, тихи.

Или се правим на такива,

но почне ли да ни прелива

изчезват всякакви задръжки

и времената стават мъжки.

 

Най-често за това мълчим.

Отвън уж спим, отвътре – врим.

И Бог не знае, ако кипнем

каква енергия ще бликне.

 

Повярвайте ми, че не знаем

къде ще му излезе края.

Живеем дявол да го вземе,

във недописана поема.