Изоставих пътеките гористи отдавна.
Не изкачвам вече стръмни върхове.
Предпочитам да вървя спокойно по равно
без да изпитвам излишни страхове.
Върховете са присъщи на младостта.
Реенето в пространството, птичия полет
грешките и поправките в любовта,
от любовното вино замъгления поглед.
Изстрадах времето затънало в бодили.
От летата стръмни падах в листопада.
Давех се в сълзите, спомен възкресили,
изпят в най-тъжната човешка балада.
Струните на китарата се скъсаха с вик.
Остана една – нежната любов на душата.
Нейният звук ще бележи последния миг-
звън на огнени чаши в свещенна позлата.
05 01 2016
© Надежда Борисова Все права защищены