Не мечтая да бъда трева,
че тревата без време изгаря.
Нека бъда онази жена,
дето сякаш нарочно забравяш,
но решиш ли, че много боли,
все към нея ти бягат очите.
И сред толкова много жени
само тя синевата ти сплита.
И си жаден за нейния смях.
Сам не искаш дори да признаеш,
че със нея грехът не е грях.
Все я виждаш, все нея мечтаеш.
Аз не искам да бъда съдба,
щом съдбата е дом за предатели.
Нека бъда изтрита сълза
и красива следа във душата ти.
Тази, дето те пази от зло
и будува за теб неслучайно.
Като дънер на старо дърво
в теб гори моят огън потайно.
© Йорданка Господинова Все права защищены