Две числа и тире между тях –

няма снимка, само име и няколко стиха

и твоя некролог сред другите скриха,

но аз точно на това място се спрях.

Извини ме, аз не зная кой си бил,

но все пак към теб ще се обърна.

Знам, че и аз оттам не ще се върна...

тогава моя некролог кой би открил?

Какво си търсил, за какво си копнял?

Едва си бил петнайсет навършил

и в миг животът ти е свършил,

колко от този свят си видял?

Дали болест безмилостна дъха ти е отнела,

дали си угаснал в бялата болнична стая?

Уморен, си потънал в онази сладка омая,

която болката ти в съня е снела...

Дали пък не е било случайност зловеща?

Може би на пътя историята стара –

пиян шофьор те блъска на тротоара...

каква ужасна гибелна среща!

А има ли всъщност значение как?

За нас да, искаме да си отидем в тишина и сън,

да не чуем в ума си камбанения звън,

който ще ни изпрати в непознатия мрак...

За тебе не зная, но не това ме плаши –

със страх или не, с Живота си се простил,

но толкова млад – малък! – си бил...

Нима това не е сред страховете наши?

Може би само един недочетен роман

след себе си на шкафа си оставил...

Още никой не те е забравил,

но изживя ли живота желан?

Сигурно така и не си разбрал

какво е да се влюбиш, да намериш човек,

чиято обич да прави живота ти лек,

когото и с ум, и със сърце би избрал!

Но уви, мечтите ти са потънали в земята –

никога няма “ татко” да те наричат,

към тебе с разтворени ръце да тичат,

а сърцето ти от обич да се премята!

А в някой квартал, в някоя къща

часовникът отдавна е спрял –

майка ти плаче, а баща ти- побелял...

чакат детето си, но то не се връща.

В училище ще пустее твоят чин –

около него смъртта ще витае,

а някой тихо ще ридае,

не ще остане спокоен ни един.

Но ти къде си? Знаеш ли, че вятърът суров

със себе си ще отнесе твоя некролог?

Нека да ти прости Бог,

нека и за теб да дойде денят нов!