И тъй, минават дните разпилени.

                                                           На прах станали са всички спомени!

                                                          И в завързаните моменти, когато е трудно.

                                                           Далече в полети над малките светове.

                                                          А късно ли е, или пак съм подранил?

                                                           Все още слънцето не е залязло.

                                                         И силата, която ме крепи... се разпростира -

                                                           в безкрайността. Извън човешките предели!

                                                           *

                                                           Не гоня нищо, щом намерих аз...

                                И няма мисъл, ни идеи!

                                В пустинята останал сам... живея!

                                Защо да пиша, като няма какво да възпея?

                                Натам съм тръгнал, все към неизвестността.

                                И чакам, но дъждът не спира.

                                И всичко се повтаря пак!

                                Редуват се ту дни самотни.

                                Ту нощ студена и в душата все е мрак.

                                 И не избрах ли сам тогава тъй да скитам;

                                 нещастен; гладен; зажаднял?

                                 И всичко, което някога ми бе любимо, сега захвърлено лежи!

                                 И всяка нощ е недоспана.

                                 На тръгване аз нищо не взех.

                                 И както винаги, препусках... и за раздяла с земята -

                                 пропита с толкоз жестокост.

                                 Ранен и толкова объркан аз стигнах, там, в далечността!

                                 И само залезът ме пак посрещна, все тъй мълчалив и зъл.

                                 Градът бе потопен в свойте мисли.

                                 С толкова грижи бе пак омотан!

                                 И всички улици познати, които някога въздишаха по мен!

                                ... Аз чувствах хлад, усещах се ненужен за срещи,

                                разговори, смях.

                                 И искаше ми се едно: "-Да те напусна -

                                 и да се преселя на друг свят!"

                                 И нека там аз да бъда цвете на пресен още гроб.

                                 И тихо да цъфтя, унесен в друг, по-тих Живот!

                                 А като призраци зловещи сградите потънали в мрак.

                                  Последни думи. Пристъпих аз решително напред -

                                 с усмивка пак!!

                                  **

                                 Все още ли изпитваш онзи глад през годините?

                                 ***

                                 Живея близо до реката.

                                  Мъдрост носи тя!!!