Невидима, желана...!

Да беше стон, да беше дъх отронен

на този свят огромен,

но ти си блян мечтан

и от всички неразбран.

Една илюзия от вечността,

вселила се в една душа.

Намерила си тайно кътче

за идеалите що ги няма по света.

Вървиш по пасищата тучни

и газиш свежата трева.

Що си ти? Човек, живот

или призрачна следа?!

Но ти си там, където пак

не съществуваш,

там, където с поглед

на никой не робуваш.

Навсякъде си, но кой те вижда?!

Невидима си като въздишка лека,

достижима, жадувана и

отново невзета.

А колко лесно е да бъдеш пожелана,

но да те стигнем тъй е трудно.

Трудно е да те извоюваме изцяло,

да се освободим от оковите,

що стягат гърлото ни мало!