Накъде сме се запътили,
къде отива този свят развит(!)?
Едни виждат технологии
(и немислимо преди потребление),
други - бунища
(и изчерпване до предела).
(От страната на Изгрева
няма засищане,
от страната на Залеза
няма насищане.)
Искам прост живот
и без дилема-драма
от ”какво, къде ще ям” -
шепа трънки край черен път
са същото като казан курбан,
гурме или блок маса в шератон.
Но точно простите неща
изглеждат невъзможни днес.
Аз искам място
дори без черен път,
където бавно, дълго (вечно!)
да пълня издрани шепи ...
(Невърленд на незнайния див плод).
И без да броя часове
да прекарам там
деня (и лятото)
на слънце и въздух хапвайки.
Но подобни места като цяло
палят и секат, а сетне орат и придават
към Огромната човешка нива
за още повече храна за човека.
А трънките (също къпини и глог)
придават на огъня
поради излишност и полза никаква.
Искам дърво
просто щръкнало някъде,
из треви и трън исполински,
в синури никакви ничии,
дето дава просто сянка.
Искам сянка,
дето дава дрямка -
сладка, топла, мека, лека,
полазена от щурци и мравки,
накацана от врабци,
след която ставаш и отпочваш деня
сякаш е Първия ден
и поемаш глътка въздух, вода
сякаш е Първата глътка.
Искам вода,
но не в чаши, шише,
а течаща,
да я чувам как върви и бърбори,
обикаля далече,
от всякъде носи и знае,
и иска да каже...
(Водата знае всичко).
/цикъл "думи за 1 лв"/
© Димитър Все права защищены