Нощ е. Спомените ми валят като порой.
Тихо е, но чувам гласове безброй.
Един от тях се отличава ясно,
един е, но в сърцето ми на първо място.

Да, аз спомням си за миговете с тебе,
но тези спомени за мен са цяло бреме.
Може би, защото още лудо те обичам
и името ти тихомълком още сричам...

Обичам те! Но защо ли, аз сама не зная.
Та ти с мене подигра се, а таз игра не искам да играя.
Да те забравя искам, даже, да не те познавам,
а ти така да страдаш, знай, че всичко давам.

Да, мъчи се! Та нали, това било животът,
но защо да страдаме ни е хомотът?
Знай, че аз не искам тази участ
и не ще участвам в тази глупост.

Стига вече, аз реших! И ще живея,
и не ще аз вече да линея.
От сърцето си аз не ще те трия,
но пък и омразата си няма повече да крия.

Както обикновено, посветено на Киро