Странникът разкопча бавно ризата си,
обагрена от кръвта на утринната зора
Бледата луна му беше майка,
а пустинният вятър - баща.
Хаотични мисли проникваха в съзнанието му.
Той беше никой за целия свят.
За човешката вселена напълно непознат.
Мъждукащите светлини на града отразяваха лицето.
Хиляди въпроси с отговор неясен…
А миражът за смъртта бе тъй близък и прекрасен.
Усмивка... и после звук,
разцепващ покоя на тишината тук.
Ножът, право във сърцето е забоден.
Дали духът му в полунощ ще е свободен?
Кръв, покой, празнота, шум на мъртви листа…
И градът неонов заспал е май,
дали ще стигне тази нощ във своя рай?
Утре луната тъй ярко ли ще грее
и вятърът пронизващ по своя път ще вее?
През прозореца отворен бавно навлизаше хлад
и нощна пеперуда летеше край трупа тъй млад.
Хиляди въпроси с отговор неясен…