divkozel (Красимир Йорданов)
65 22
14 мар. 2008 г., 08:09

Някъде на село 

  Поэзия » Философская
742 0 16

на баща ми

 

Побелелият мъж дълго гази снега,
за да стигне кованата порта.
Тихо щраква резе и домашното псе
му помахва с опашка за поздрав.

Под навеса с купчината сухи дърва
се раздвижва пернатото братство.
Край прозореца трепва силует на жена
и сълзица в окото проблясва.

Синовете ги няма. Нейде далеч
и последното внуче замина,
а без тях е безвкусен домашният хляб
и нагарча познатото вино.

На стената виси пожълтял календар
и се хилят опразнени дните.
Пощальонът не носи далечни писма -
вече никой за него не пита.

От пропитото с дим януарско небе
се отронва заспала снежинка.
Един беловлас, отруден човек
пред камината дреме, умислен.

Може би още утре в негова чест
ще забие далечна камбана.
И ще дойдат  Децата. С нескрит интерес.
За да видят, че Тате го няма.

© Красимир Йорданов Все права защищены

Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??