Един човек, от наше село
(нормално вече, може би),
в Лондон беше се изселил,
да трупа пачки със пари.
От село в село, мислил този,
вместо къртичина - метро.
Парковете пълни с рози.
Носталгия ли? По какво?
Но случи се да се разстрои,
по-точно даже, се вбеси,
наложи му се да е втори
по стълба, що сама върви.
Първият, бил як и снажен.
Пръцнал тихо и без звук.
Нашенецът бил наказан,
сякаш режел в кухня, лук.
Шурнали сълзи и думи,
дето няма да река.
Нашият човек безумен
стискал с две ръце носа.
В наше село е различно.
Кон, магаре имат чест,
а след този не се диша.
Свил юмрук и с прав протест,
право в гнусното начало.
Нашенецът защитил,
своят нос и свойто право...
Как ли не, ще бъде мил.
Обгазен, но непреклонен
и ругаещ като луд.
Нашенецът бил изгонен.
Българинът бил прочут...