Тънко, болезнено жилване, спомен. О, колко познато!
Мидичка бяла на пясъка, замъци, приказно лято.
Детството босото. Миши опашчици с вятъра тичат,
простичко всичко е. И са далече градът, смогът, кичът.
Колко съм мъничка! Все ме заливат вълните пенливи,
смело се смея през сълзи. На три съм и много щастлива.
Все любопитна и весела. Мамо, ще хванем ли раче?
Днес все съм на равно и сухо в полето. А все ми се плаче...
Може да е, че си тръгва поредното лято нечуто,
може би старост, или песъчинково остра минута?
А от пясъка вече отдавна забъркват бетонени,
каши сиви и лепнещи... Няма и вятър, за гонене.