О, мрак и светлина, пробуждаща Света  със крясъка на волна птица!

Потънала в забрава вечерта на хорски думи от чуждата обида.

Нима?!

Нима е грях една любов последна, завързана със спомена в нощта,

докоснала снагата ми и ме отвела там, където тъмносиньото се слива

и в светлина небесна се превръща?

Там, където е незримо зримото с окото на човека!

И падащ е пред тебе на колене, единствен и останал безразличен

от онзи патос и възторг самотен  на глутница ръмжащи псета!

Какво ли му остава на човека?

Едно дихание, една надежда,а кучешкият лай да е утеха ...

Горд и силен е поетът, поел по пътя на успеха

с коси, погалени от ветровете, търсейки пламъка на Диогена!

Да!

Оня чуден пламък, стопил и последната въздишка,

излекувала болката човешка и душата преродена на твореца!

О, вестителю на свтлината!

При тебе се завръщам вечер в твоя свят незнаен и далечен.

превърнала се във въздишка -едно дихание от боговете!

Едно дете, все още неродено, душата си вземало във ръцете

и търсещо спасение неземно...

О, владетелю на боговете!

О, всемогъщи Зевсе!

Къде се скитаха бездомни онези твои богове безбройни,

заплитащи се във интрига за една жена красива?

 Безмълвен ли оставяш мен - самотния поет, да пита?

Ще чакам твоя отговор, дори  последен клетник да съм и бездомен...

Аз свободата си не ще обеся  с въжетата на мойта същност...

Галина Москова

2о. 12. 2011г.