О, мрак и светлина, пробуждаща Света със крясъка на волна птица!
Потънала в забрава вечерта на хорски думи от чуждата обида.
Нима?!
Нима е грях една любов последна, завързана със спомена в нощта,
докоснала снагата ми и ме отвела там, където тъмносиньото се слива
и в светлина небесна се превръща?
Там, където е незримо зримото с окото на човека!
И падащ е пред тебе на колене, единствен и останал безразличен
от онзи патос и възторг самотен на глутница ръмжащи псета!
Какво ли му остава на човека?
Едно дихание, една надежда,а кучешкият лай да е утеха ...
Горд и силен е поетът, поел по пътя на успеха ...