Вечер е. Тъмно е.
Студено е. И пусто...
Аз отново не спя,
стоя тук сама
и... мисля пак за теб...
Луната ме гледа,
звездите ме гледат,
тъжат и щурците с мен...
Всичко мое, всяка мисъл,
все за твоите очи ме сеща...
Дори осъзнавайки,
че ти с мен си се подиграл,
аз просто... те обичам...
Тихо е... И мрачно...
Минутите минават бавно...
А мислите за теб не спират
да ме измъчват пак и пак...
Спомени, думи,
погледи, целувки,
всичко така познато
вече отминало е...
Страдам аз, а
луната ми казва
"Не бива!"
Защо на мен?
Защо не друга, а аз?
Обичам те, а ти се подигра,
помисли ме за дете
и просто си отиде...
Може и да съм дете,
но промяната във мен
никой друг не бе успял
да постигне...
Не повярва, че те обичам.
Не повярва, че се промених...
Не повярва, че не съм като другите
и няма да те нараня...
Цигарата догаря...
душата ми изгаря...
... в догадки... "Защо?"
Звездите с мене плачат,
ронят кристални сълзи...
Но тез сълзи не ще помогнат
при мене да се върнеш ти...
Обичам те - дай ми шанс,
моля те...
Обичам те силно,
все по-силно, разбери!
И не искам нито ден
без теб да продължи...