Защо така безумно те обичам?
Повярвай ми, това не е шега.
Защо без теб не мога да живея,
но защо отричам?
Защо аз винаги изгубвам любовта?
Съдбата своя с мъка ще приема,
сама да съм без теб ми отреди -
но любовта ми тя не може да отнеме,
защото таз  любов живота ми крепи.
Със нея да си - пък съдба е твоя
и питам се дали е по-добре
и докога със тази болка ще се боря?...
Ах, как искам времето да спре
и да ми върне всички дни предишни
и всичките несбъднати мечти -
и ако можех да ги върна,
бих ти подарила едно сърце и хиляди звезди.
Очите ако могат да говорят,
ще ти разкажат как без теб живях
и колко болка крие се в душата моя
и как те търсих... но превърна в прах -
мечтите, любовта неизживяна,
остана само спомена за тях,
една голяма и кървяща рана...
Една несбъдната докрай мечта...
Една изгубена почти надежда...
Една съдба - отнела любовта.
Ще се опитам всичко да забравя,
с един човек едва ли свършва любовта,
когато силно си обичал,
все остава искра, която бляска в пепелта.
И блясъкът на таз искра те сгрява
и ти се чувстваш някак си по-нов,
че споменът за таз любов остава
да те крепи в живота тъй суров.