ОБИКНАХ ЕСЕНТА
Дойдох от скутите на бронзовото лято
и спрях в градините на есента...
Като узряла ябълка дъхти Земята
и търси мястото си във света...
Подгонени, по Витоша пълзят мъглите...
Над тях се свива синьото небе...
За слънцето изгубено тъгуват Дните...
Разплакват се със ситни дъждове!
Самотни ветрове препускат през горите.
Полето губерите си тъче...
Пустеят златните кафези в планините...
Но там Дърварят Скуката сече!
Понякога под сивото ни стряскат
залутани от лятото лъчи...
Художникът пък багрите размесва.
Талантът му в картините личи!...
Със чудни образи се пълнят небесата
Оглеждат ни най-тъжните очи!...
Природата раздава на земята
откраднати от лятото лъчи...
Дойдох от скутите на бронзовото лято
и срещнах търсената красота!
През есента най-зряла е Земята...
И затова обикнах Есента!
© Христо Славов Все права защищены