Тя много дълго вече е сама,
а месецът е равен на година.
Часът е седем, ставайте, деца,
че слънцето наднича зад комина...
Във чаша мляко - две сълзи,
вълшебниците шапките прибират,
обувките на мама са сами,
а татковите тук не спират...
Намусено, небето се присви -
на котешка зеница ми прилича,
отново дълъг септемврийски ден,
тъгата ми палтото си облича.