Човечество, аз с тебе се гордея!
На огъня ти искам да съм плам!
И в твоята стихия да се влея,
частиците си дребни да ти дам!
Гигантска е могъщата ти снага,
от дребни атомчета, като мен...
Десница мощна ти протягаш,
света велик е с тебе зареден!
Историята ти е натежала.
В архивите си къташ векове...
Във черни нощи без път си вървяло
и винаги щурмуваш върхове!
Ти с камъка и с вярната тояга
премина джунглата от тежки дни...
И пътя си задъхано пробягваш
в съдбовните си схватки и борби!
Ти помниш как се кри във пещерите?
От страх създаде свойте богове!
Но хвана огъня, запален във горите
и Тъмното сложи на колене!
С труда си ти създаваше Простори!
Отключваше заключени врати!
Ти с земните загадки се пребори
и победител все излизаш ти!
Роди таланти, гении създаде
и сагата на хората разкри,
от Боговете Космоса откраде
и тайните на атома разкри!
Но бяха Дните ти безкрайно кратки,
а Нощите ти дълги векове,
ти цял живот живееш в тежки схватки,
било с приятели и с врагове!
Ти напои полята със потта си,
накара ги на теб да дават плод!
И жива плът ти къса от плътта си,
най-скъпото ти изплати с Живот!
И тебе те притискаше Съдбата,
ти винаги копня за Небеса,
не винаги при теб бе Свободата,
не винаги и Правдата тебе спря!
Науките вълшебни ти създаде,
Галактиките хвана със ръка!
Познания от всякъде извади
и кацна на великата Луна!
Със пътища ти окръжи земята...
А скелите сега родиха градове,
с труда си ти облагороди Земята,
отрупа ни с най-сладки плодове.
Каквото си помисли, и създаде!
Стихиите и Ада укроти!
И Добрини на хората раздаде
и Божите заръки съхрани!
Но все таки остана романтично...
Захласваш се по всички красоти!
Възпяваш чувствата си поетично,
лудееш пак по влюбени очи!
Човечество, със тебе се гордея!
От мен вземи и моя малък плам!
В стихиите ти искам да се влея
и всичко гдето имам, да ти дам!
1972 г. София
© Христо Славов Все права защищены