Нощем говоря насън със прибоя във мене.
Слушам му тънката песен и куцо пригласям.
Решат морето акордите, синьо-зелени.
Хвърлям в далекото поглед, по-сръчен от ласо.
Хвърлям и чакам. Ронлив, хоризонтът напира.
Вие следа като участ, трепери да види
как самота и човек във едно се събират.
Зрели, големи и тежки прегръща ги мида.
Глухо се люшкат в черупката, палуба крехка.
И ги оттласква брегът, и ги връща безкраят.
И водораслите спомена вплитат във ехо,
звъннало кротко в нозете им. Семки от Рая, ...