stanef (Петър Станев)
52 88
26 мая 2010 г., 13:21

Огненосиво 

  Поэзия » Другая
608 0 2

Кръгът се затваря в едно пълнолуние,
усещам студът как сковава пейзажа.
Сивият ден в тъмното бързо догаря,
нощта изплува от сълзите на мрака.
Животът прилича на мръсна угарка,
която самотна пълзи по паважа.
Прокрадва се сивото, лази навсякъде,
плътта ти разпръсва я есенен вятър.
Макар че денят е изпълнен със струпеи,
нощта е разядена от гнусна проказа,
разбираш, че всичко е спирка по пътя,
умираш и после напред продължаваш.

© Петър Станев Все права защищены

Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Рано или късно идва тъмното, не можем да му избягаме. Едно такова постоянно сиво, никакво, бездейно, и изведнъж става тъмно. Точно така.
  • умираш и после напред продължаваш.
    Това е една от любимите ми мисли.Тя е на Омуртаг- "Всеки ден по малко умираме! И когато престанем да умираме,спираме да живеем"
    Поздрави!
Предложения
: ??:??