18 июн. 2017 г., 04:37  

Огоста 

  Поэзия » Другая
476 4 0

Там до ридовете стари

на нашата земя.

Под синьото небе

и в слънце, и във дъжд...

Преди да сме били,

дори когато няма да ни има,

се гуши старата Огоста.

Ту стелеща се бавно,

като воала на мъглата.

Бучаща и разбиваща брега,

като задъхано дете,

което иска всичко да научи.

Като красавица,  знаеща цената си.

На утрото със нежен полъх,

докосваща със мокра гръд

земята родна, наша!

Ти майчица си наша!

Събуждаш рано сутрин децата си

със ромол нежен, тих.

И с жабите, които крякат

на пълната луна.

През лятото душата своя даваш,

поиш безбрежните жита.

На вечер тайно слушаш

на младите мечтите съкровени,

дошли любим, любима да намери

Безкрайно стара си и млада!

Това човек не може да постигне!

 

Едно дете стои, там близо до Огоста...

В  ръчица  камъче държи,

очите му следят водата бистра.

Като с клавиши на пиано реката

с камъните бели свири.

Това е моят татко, аз – негово дете

и пак обичам те, Огоста!

 

А днес, далеч от роден край

минавам често по моста

на  Марица...

И пак река, вода.

Но тя не е Огоста,

сърцето ми тя не докосва!

Защото тя не е Огоста!

Моята Огоста!

 

 

 14.06.2014

 с.Козарско

 

© Хари Спасов Все права защищены

Автор запретил голосование.
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??