Ограбена

26 авг. 2006 г., 22:47

Поэзия

709 0 1

Аз често те търся в съня си.Провиквам се и уморена чакам те да спреш.
Усмивка. Усещам я, но отразена е в тъга. Не идваш. И все друг прокрадва се в моят ден. И все друг прониква в моят свят така ранен. А аз крещя. Крещя свирепо, отчуждено. Не искам да те търся - докога???Не искам и денят ми траур да празнува. Не искам да усещам хоризонта без сила да докосна фалшив, но чакан талисман. А ти... не си отиваш, но не идваш...
Мъгла.Пустиня. Студена и зловеща празнота. Сълзи поляли нежен, трепетен копнеж.
И фалш. Лъжи...
НЕ си отивай. И не ме докосвай. Върни мигът в началния му край.
Но не. Не. Усещам сякаш днес светът различен. Различни днес и мойте очи са.
Свирепи май? Дали? Не знам защо...
Но зная, че днес тук съм, а останах сякаш там.
Там някъде, където бях красива, изваяна върху небрежно, смешно, детско петънце, попило детски смях и детска обич.
Останах там, а днес съм тук. Да тук съм.
Откраднала лика на статуйка метална, събрала цялата греховна празнота.
Заспивам. Прониквам празна в мойта изкривена същина.
И... питам се, душата ми излитна ли, избяга ли?
Не знам, но няма я. Пронизващ вятър има само в мен.
И теб те няма...

Ограбена

Свързани произведения

Комментарии

Предложения