Такава съм, перуникова

омайница нощна,

пресекла неизбродимите мъглявини,

пясъчна спирала,

пометена от ураганите на пустинята,

далечен мираж,

нежно докоснал устните ти

с изгрева на зората,

тъмна мелодия,

възвисена до битието на мирозданието.

Ведроутринна, люлякова, ароматна сълза,

очите ти отворила,

леда стопила,

оня, тъй дълго крития

в невидимата аорта на мъжкото сърце.

Нарисувай ми вселенски предверия,

водопадно ме обичай,

стремоглаво ме лудей,

желая топлината на твоите длани,

положи ги на гърдите ми,

усети оная пъргава тръпка

на ореховите предверия,

отведи ме в пагубната агония на страстта си,

за да усетя мощния взрив от музика и заря,

зовът на предишните ми агонии,

в който се губех,

изнурена и бликаща,

седмократно предадена

на невъзможното усещане

за любов.