Обгърнала тревожната си радост,

бяла и мечтателна умирам.

Пишещa съм, онемяла в празност -

сякаш от забравен нощен влак излизам.

Лекувам болките сподавени

и спящи с дни в усамотение.

Объркана, замаяна се свличам -

опарена от студ и недовярване.

В отчаяние опитвам да хитрувам,

да задмина бъдещето с мисълта си,

но от опитите си без слух дочувам

през дима несвирещите контрабаси

(улавящи терзанията ми вечни).

И в безбожност пак облечена

се взирам в теснотата на света.

Уж широк, огромен и безкраен е,

а не може да ми побере дори страха.