Когато камъкът
в гърлото,
събиращ всичко преглъщано,
под натиска вътрешен
на пеперуден замах,
се превърне на прах
от милион обещания,
като в сън
с предсказание
и ти разкрие гласа –
ти се ще да крещиш,
да раздираш вината,
с която мълчиш
един образ
едно име,
които болиш...;
ти се ще да раняваш
до кръв тази плът,
да смъкнеш и кожата,
изтръгвайки спомена
жигосан веднъж
и да почнеш да дишаш
дълбоко
и леко,
с отпуснати жили –
без да стягаш сърцето,
с обърнати длани –
юмрукът разтворен,
готови за ласките
на новите спомени;
ти се ще да откъснеш
всички нервни рецептори
и заедно с чувствата
да захвърлиш и времето...
Но има само въздишка
на безкрайна умора,
опрощаваща миналото.
И си свободен.
© Надежда Тошкова Все права защищены