Понякога се вглеждам в тишината,
плашеща е нейната ръка,
а тя протяга шепи през мъглата
в очите ми прокрадва се тъга.
Под стъпките ù стене самотата,
дори на нея вече ù тежи
да влачи тялото ми за разплата,
че таз съдба живота ми уби.
На кой ли одър да ме сложи,
дано прокапят нечии очи,
сърцето ми на непосилен страх подложи,
обидата и болката горчи!
Пулсираща в краката на съдбата
отпуска тялото ми да кърви,
с поглед обвиняващ я разплака
и лек от сълзите ù сътвори!
© Нина Пенева Все права защищены
"Под стъпките ù стене самотата,
дори на нея вече ù тежи.."