още веднъж
си измих лицето,
водата проникна в кожата ми,
огледалото показа изражението ми
и ето тогава наистина исках да заплача.
да прекарвам време с теб се усеща, като нереализирана действителност.
не , нямам предвид , че е като сън.
имам предвид ,че е като смътно усещане на това да се чувстваш мимолетно жив.
ще застана пред себе си и ще си кажа тихо нещата , за които дори не бих могъл да си помисля, като доловя погледа ти.
дори умствено опиянен , не мога да
премахна вината заседнала в гърлото ми.
а ти не можеш да направиш нищо друго освен да положиш главата си на възглавницата , пожелавайки ми лека нощ. ...