Отчуждено гъмжило и хора, и улици много,
в избелели зеници съзирам и лудост, и страх.
Изтънелите жици пренасят тъга и тревога,
и посърва градът, или може би аз остарях.
И липите вековни е някой изсякъл – до дъно,
някой нови, модерни дървета и храсти сади.
Вятър нощен прохладен напразно се пъне,
да довее отнякъде медния дъх, от преди.
А не мисля за старост, но тлее си болката в мене.
Откъде толкоз гарвани – светещ от черно рояк?
Вече само в съня ми фонтанчето тихичко стене
и се връщат с гласа му липите и детството пак.