За кой ли път дъждът ме е обгърнал
със своята уютна самота.
Понякога е по-добре от ъгъла
да гледам силуета на света
не винаги учтив или възпитан
към чувствата, надеждите, мечтите.
Политат между капките, политат...
И аз една различна нежност сплитам
на мъничък венец от невъзможности.
Усмихвам се на някаква налудност.
Тя, моята любов сега е болка.
Присъдата ми, че очаквам чудо.