Спокойствието, в което  живея,
меко казано, ме плаши.
Кога успях да преодолея
тревогите за бъдещето си
и миналото ми, което с мен се влачи
навсякъде.
Притесняват ме хилядите пътища,
които не озадачават крачките ми,
случайно определящи посоката,
без да се интересуват от последствията
и от потенциалните бедствия.
Безнадеждно устремена
в неведeние към какво и накъде,
се опасявам, че съм заблудена
като кукла в нечии ръце.
Не се чувствам жива,
а заплашвана и примирена
да съществувам в константа.
Много лесни въпроси
останаха само зададени.
Мълчанието им отговор е,
че сме безмилостно мамени.
Бъдещето е неизвестно, затова непроменимо
както миналото, впило нокти в същността ни.
Ще пием собствените си лъжи неутолимо,
за да се впишем в хармонията
и да живеем безсрамно спокойно.