Тръгваш си, напускаш ме отново,
не те е грижа колко ме боли.
Не зная само как ще събера наново
безброй разбити хиляди мечти!
Сама вървя, а мракът ме поглъща,
безмълвно пак посреща ме нощта.
В леглото празно тишината ме прегръща
и сякаш никой не остана на света!
Пред мен стои усмивката ти ледна,
не зная как без теб ще продължа.
По-добре е просто да изчезна,
не искам да живея в таз лъжа!
В сърцето ми тъгата не заспива,
жестоко тегне в моите гърди.
В очите ми дъждът не спира,
дъждът от неизплакани сълзи!
© Антониа Димитрова Все права защищены