Откакто ти си толкова далече
и не пребягваш през самотните ми дни...
откакто ти при мен не идваш вече
и няма те... какво се промени?

Очите ми са все така кафеви,
но пълни с болка, ами не със плам,
мечтите ми са все така големи,
но всичко е голямо, щом си сам...

Ръцете ми са още толкоз' топли,
но празни... и нетърсещи ръце...
Сърцето - все изплакано от вопли,
но кухо... и нима е то сърце?

А тялото ми... все така е тяло,
та раните по мене не личат -
привидно аз самата съм единно цяло,
но нощем болките във него не мълчат...

И с мъка всеки болен ред изписвам
историята си изстрадана разказвам
във спомена с усилие прелиствам -
ръцете си до кърваво прорязвам...

А всяко ново утро със болежка
се будя, и да продължа не мога
възможно ли е всичко да е грешка?
Не знам. Не бях готова да ти кажа "Сбогом".