За древни богове четях,
пазителите на очите на безкрая
и там на мрачната опушена стена,
в криптата на храма престарял,
образът на хилядите вопли и стенания,
като от древните легенди оживял,
безчувствени сърца и без дихание,
поглъщаха грешните души,
втъкали страстта в желание.
Застанал пред олтара
на прокудените в миналото дни,
с ръка, протегната от окаяние,
загледан в потъмнелите си дни,
докосваше ме ледено дихание,
гнездото на неистово страдание,
на любовта и болката ридание,
и видях как рушаха се мечти
с последен стон на отчаяние.
Познах съдбата на изгнаника,
превърната в арена на борби,
и с кървав вик на несъгласие,
под стрелите на езиците им зли,
с порива на истинското покаяние,
впримчил всички сили и желания,
в едно с душите на скърбящите,
изгубения дух в руините открих
и стихията от чувства подчиних.
© Йордан Малинов Все права защищены