Тежко пада камбана
откъсната от купола,
откъсната от себе си,
като откъсната от битието си,
като откъсната от Господа,
като откъсната от всичко туй, което е била,
което е създала,
като откъсната от сърцата пада,
като откъсната от всички тез, които е зовяла,
от гърдите, които е разридала,
от очите, които е озарила със сълзи
и мислите, които е умила с покаяние,
и от костите, които е разтърсила със звън,
тежко пада камбана,
като откъсната от Господа,
като откъсната от себе си...
като откъсната от себе си,
понеже звуците остават,
попиват
в земята черна -
разцепена на две
и цял - звукът остава
без да го погълне тъмнината.
В такъв момент
пристъпваме един към друг,
а пропастта я няма.
Далеч са бреговете разтворени
и само длан,
в която светлината се разстила
докосва моите и твоите коси.
Разцъфват цветове
в очите гълъбови,
трошици зримост,
храна за бездната, която сее
диханията ни по очните дъна
на сътворението,
а от лявата страна на папрата
застлал пътеката пред нас
ненаранима е всяка стъпка
и няма ходила, пристъпването
е летеж към Рая...
© Стефан Кръстев Все права защищены