Приседнах тази вечер на моята луна,

говорих й дълго… за живота… за смъртта…

А тя сякаш чуваше ме… сякаш кимваше с глава…

Усещах, че и тя има сърце и душа…

Споделях й всички мъки и тревоги,

както на никой до сега…

Исках с нея босоноги

да избягаме от реалността…

За миг затворих кафявите очи…

За миг престана сърцето да тупти...

И ето, без очи и чувства аз видях мечти…

да… видях… през пролетта падащи звезди…

Те падаха, като моите сълзи,

от моите клепачи…

С ръце докоснах тези звезди

и ги сложих до сърцето…

Взех лист и без химикал прописах…

Написах всичко, което в мен живее…

И падащите звезди изпуснах,

но остана надежда, която може да копнее…

С обич… За теб, тъга… За теб… САМОТА!