В безкрайната пустиня на живота
живееше палячо несравним.
Приемаше усмивките с охота,
приемаше и другите без грим.

Един ден клоунът - нашият герой,
почуства силна болка вляво на гърдите,
сълзи наляха се в очите,
душата не намери веч покой.

Но що бе туй, о, чувство,
единствено прекрасно на света,
дето лей се в думи, във изкуство,
дето кара пак след лятото да идва пролетта.

***********************************************

Сутрин слагаше фалшивото лице,
вечер триеше с усърдие грима,
после сграбчваше сърцето си с ръце
и говореше на своята любима:

Да беше цвете, да ти подаря вода,
да беше слънце, да ти подаря небето,
не си родена, за да си сама,
затуй на теб дарявам си сърцето.

И тъй заспиваше спокоен
един палячо несравним,
едничка капка в дъжд пороен,
едничка капка, но без капка грим.