ПЕЧАЛНИ, СВЕТЛИ И ДОБРИ

... край премалялата река върбичките се изрусиха,

и ме подхвана под ръка, тъй мила! – есента ми тиха,

далечно слънце затрептя в отнесените ѝ зеници,

и аз си замълчах, а тя над мен развихри ято птици,

по блузката ѝ – жълт пепит, с несръчния си показалец

рисувах гърбавия рид, на гръб помъкнал моя залез,

от нас на дъх, на хвърлей вик, тъй властна и неотменима,

усещах с всеки следващ миг дъха на идещата зима,

ще хлътнем нейде вдън гори подир вихрулките ѝ бесни –

печални, светли, тъй добри! – в мига на идещите преспи.