Хей, дочакали са, виж ги, старините
беловласи! И натрупали са ум
хората на възраст трета. И във дните
скучно-сиви тихичко наум
все проклинат те, царице златолика,


че дарили са си нявга младините
безвъзмездно и живота си на теб,
че ти с мъка черна, душевадна дните
им почерни, че едва мъждука веч
на живота плахо трепкащата свещ.

И за туй, че са застлали пред нозете
ти сияйночистите си те цветя
на невинността си, и, че са ръцете
ти целували с помътена душа
във покорство и с поклони до земя,
че се бързо стапяш като рохкав сняг

в своя непрестанен и лудешки бяг...

Днес във тяхната оръфана кесия,
де се шири и се мае нищета,
със погнуса ти едва поглеждаш, виж
друго си е във портфейла тлъст с охота
да се киприш кат кокона от Париж…

А и хлябът, сиренето, дявол да ги вземе,
сякаш с тебе са се наговорили,
че поскъпнаха, виж ти, за нула време,
а лекарствата, разбира се, че и
те със дедесето също скокнаха…

Към едни си благосклонна ти, парице

сребролика, мащеха за други си.
Своенравна и капризна ти, царице,

помрачила ум и съвест, и души,
духом низшите възвишаваш страстно ти…

Хей ги на! Дочакали са старините
хората на трета възраст и едва
днес се кретат между живи и умрели,
просто тлеят, не живеят те сега
в тъжно безпаричие, във глад и самота…