Песен за художника
В сумрака на едно ателие
всичко е така замряло,
стативът сякаш е дете
в прегръдките на майка си
заспало.
Но ето слънцето се появява
и отваря се врата,
всичко в багри засиява
като облак от цветя.
Хилядите цветове преливат
във букет от светлина,
ала четките в ъгъла се свиват
далеч от белите платна.
Художникът пристъпва бавно
с палитра във ръка,
силуетът му се вписва плавно
в тази приказна дъга.
В ателието става чудо,
четката усмихва се сега,
художникът я взема услужливо
и я потапя в слитък светлина.
Платното бързо се покрива
с прекрасни цветове,
душата си с боите слива,
за да разкрие нови светове.
Ето, че нощта настъпва,
вече няма светлина,
но картината не и отстъпва
със своята неземна красота.
Художникът си тръгва уморен,
но с опияняващото чувство,
че слънчев лъч е сътворен
от човешкото изкуство.
© Яна Николова Все права защищены